Блогът на weasell :: А те как ще ни стигнат?

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

17.11.2008 08:38 - А те как ще ни стигнат?

Автор: weasell Категория: Забавление

Прочетен: 4213 Коментари: 16 Гласове:

А те как ще ни стигнат?

И така, Барак Обама е новият обитател на Белия дом. Човекът няма домашен любимец, но карай, ще го преживеем. Все пак това беше новина номер 2 дни наред. Как може Обамови да нямат куче? Представяте ли си? Никакво куче, дори едно такова мъничко, нюню. Язък. Та да оставим Обама и липсата на куче, което беше показателно, again, за българската журналистика, какъв хубав израз, и за интересите на българските граждани. Да не ставаме дребнави, но знам, че американците сън не спят, защото не са сигурни Първанов има ли куче и дали то е черно на бели петна, или бяло на черни петна. Ами да. Те, американците, много зависят от нашето мнение. На 4-ти ноември Соломон Паси го каниха в 1 000 предавания, за да коментира избори в САЩ. И какво коментира? – той на най-важния въпрос не отговори: „Вие за Обама или за Маккейн сте?”. Но се обоснова човекът – ще се въздържа от коментар, макар да имам предпочитания, но ще ги изкажа след изборите. Причината е, че отвъд океана много държат на българското мнение и аз, като изкажа позиция, мога да им повлияя в решаващия момент. Това предизвиква смях, нали? Наистина ги вълнува хората нашето мнение. Ние с тях сме толкова гъсти, че... направо сме като крем-супа.

- Здравей.

- Здравей.

- От къде си?

- От България.

- Това в кой щат е?

Ето, те ни възприемат като част от тях. А ние си мислим, че американците не виждали по-далеч от носа си. Само че този път те показаха на света, че могат да са силни, че могат да са едно, че и младите се интересуват за страната си, че и възрастните не са й обърнали гръб. На 4 ноември 2008 година в Съединените американски щати се проведоха избори, които светът чакаше година. Да, причината не беше толкова самите избори, колкото да ни се махат от главата безкрайните новини покрай тях, безкрайните рекламни клипове и трикове, безкрайните обещания и посещения в забравени от Бога и картографите места. Но над 133.3 милиона души станаха, облякоха се, качиха се на автомобилите си и отидоха до най-близката избирателна секция, за да изразят желанието си за промяна. Така се прави. 62.5 процента избирателна активност, малко под рекордната 63.8 през 1960 година при избора на Джон Кенеди, но огромна стъпка напред от предишната – 43.6 през 2004 г. Гражданите на Америка – мъже, жени, юноши, бели, черни, пембени – всички те показаха, че са граждани, че живеят в тази държава, а не просто живуркат.

Както е тук, у дома, в щата България. Изборите не направиха впечатление толкова с цвета на кожата на победителя, макар наистина това да не е маловажно все още, а с ентусиазма, с обединението, с желанието за change и силната си hope. Казаха си хората: „yes me can” и това е. Готин народ са. Грешка нямат.

А ние какво ще правим? И при нас се задават избори, парламентарни. Ей ги, на, има – няма някакви си седем – осем месеца. И нашите са изпълнени с hope of change, но май само в надеждата да се качи доларът и в чейндж бюрото да ни е добре. Ние затова сме 14 милиона, от които 7/3 са извън границите на родината.

„Да виждаш и да чуваш значи да съществуваш, да размишляваш значи да живееш”, е казал Шекспир. Знаем, че идват избори, виждаме, че са все по-близо. И какво от това? Средно около 1/3 от имащите право на глас се възползват от това си право. Най-плашещото е, не че хората нямат позиция, а че не ги интересува, или още по-лошо – че не намират смисъл да пропилеят няколко часа в това да отидат да документират своя избраник, а като дойде той на власт, дереджето да е пак същото или да е даже по-зле. Не, българите не сме черногледи, напротив. Нас какво ли не са ни правили, а ние лепваме една усмивка и пак напред. Само че в един момент ти идва до гуша и това е. Не се предаваш, а просто се оставяш на течението да те носи или даже му обръщаш гръб и го игнорираш напълно. Непукизъм. Това е новото модно течение, разстелило се на нашите 110 910 kmІ.

Но има лъч надежда в края на тъмния не от друго, а от мръсотия тунел. Кой да управлява българската държава – българи или турци – това е въпросът. Вече не е „да бъдеш или да не бъдеш”, а е ДПС-то или не на ДПС-то. Според проучване на „Маркет ЛИНКС”, публикувано във вестник „Капитал”, всеки шести от десет българин споделя тезата, че партията на Ахмед Доган трябва да си ходи от властта. Хората смятат, че ДПС е корумпирана партия, че злоупотребява с властовите позиции и най-вече стимулирането на етническо напрежение и спекулацията с етническата карта. Възродителният процес е срамно за държавата и нацията ни петно. Но е минало. А това, че турската партия се опитва да възроди Възродителния процес в създанието на гражданите, е в неин ущърб. Етнически конфликт няма, или поне няма повече от преди. Не може всички хора да се обичат, но се опитват да се разбират и живеят мирно, докато една партия не започва да се чувства застрашена, че няма да има място на следващото управление, и решава да подклажда огъня. Но народът този път не се дава толкова лесно. За първи път медиите застанаха зад обществото, а не зад сензацията. Те започнаха да търсят герои за своите репортажи не от размирни и буферни зони, а от места, където идилията и спокойствието са царе. И наистина успяха. Показаха как живеят от десетилетия българи и турци на едно място, ходят си на гости всеки ден, помагат си, създават смесени семейства и дори празнуват заедно Байрам и Коледа, Гергьовден и Ерделез. Май в случая на Доган, който по начало е добър политик и мениджър, организационните му умения и ходове го предадоха. А Америка даже си избра чернокож президент. Дори Ку Клукс Клан, създадена като организация през 1866 г. от ветерани от Армията на Конфедерацията с цел възстановяване на бялото превъзходство след Американската гражданска война в САЩ, застанаха зад Обама. Остава само и на птицата киви да й пораснат криле, да се самовъзстанови озоновият слой и британската кралица Елизабет Втора да се снима за Playboy. Светът се променя. Нека му дадем шанс да е към добре. Но и защо го стимулираме. Нека и ние им покажем на американците как се гласува. Нека нашето разочарование от управляващите ни не продължи след избирането им за пореден път, както продължават да се издават албуми на 2PAC с нови песни години след смъртта му. Ние трябва да знаме, че тези, дето уж са над нас, всъщност ние ги командваме. „Министър” означава „слуга на народа”, а „депутат”, както някой беше написал, е сгрешена изначално дума. Тя трябвало да се пише „дупетат”, за да е ясно с какво мисли, с какво гласува и за какво живее този човек. Малко цинично, но, да го признаем, много истинно.

„Сега, хвърляйки поглед назад, си мисля, че по-скоро съм надценил трудолюбието и готовността за тежка работа на немалко хора. Ако всички бяха запретнали ръкави така, какво направих аз с голям брой мои сътрудници, днес положението щеше да изглежда още по-добро.” Това заяви не кой да е, а човекът, който щеше да ни оправи само за 800 дни. Да, много добре ни оправи. Той, човекът, си е оптимист. Ето, според него, състоянието ни и сега си е добре, просто си е имало чалъм и по-добро да е. Дай, Боже! Само че тук се появява и едно друго малко, фино въпросче – със запретването на ръкавите, трудолюбието, сътрудниците и тям подобните, дето са се наредили работите, царят да няма предвид това, че дойде, приехме го, поцелувахме му нозете, нали е цар все пак, посъкрати около 5 процента от работниците във фирмите, напълни бюрата по труда и увеличи процента на гладуващите, на семейства, които едва връзват двата края, върна си имотите и без много приказки си се кротна. Но да не задълбаваме. Ето, царят казва – положението е добро. Точка по въпроса.

Ако обаче българският гласоподавател наистина не вижда смисъл да си дава гласа току-така на хора, които така или иначе никаква няма да я свършат, и за него има решение. Може хем да е гласувал, хем да не влага излишно надежди. Как? Те людете са го измислили. „Винаги гласувам. Това е мое право и аз предпочитам да си упражня правото. Обикновено гласувам за партията, която няма никакъв шанс да спечели. Правя го, защото искам, а не защото вярвам, че нещо ще се промени”, казва човек, намерил изход и от тази ситуация, буден гражданин, който не желае да остане безучастен. Той гласува за опозицията. И още 5.7 процента гласуват по същия начин. Единственото, което избирателите очакват от партията, за която са пуснали своята бюлетина, е да критикува властта, да спори с нея, да я разобличава. Българинът винаги е бил изобретателен. И винаги е вярвал. „И утре е ден”, казва си той. Макар повечето да възприемат тези думи като проява на мързел, те съдържат много оптимизъм, много вяра, много желание за добро. 70 процента от нас смятат, че животът става все по-несигурен, но 71 очакват България да става все по-добро място за живеене. И докато американците се крият по домовете си, пестят и не мъчат да се спасят от финансовата криза, ние, българите, харчим повече, живеем по-щастливо, забавляваме се напук на заплахата, сядаме в кръчмата и си казваме: „Ха, наздраве, да сме живи и здрави. И утре е ден.”

Ех, как ще ни стигнат американците?!

Нагоре

Тагове: как,

Гласувай:

Подобни постинги

Как да си направим интернет радио

Следващ постинг

Предишен постинг

Какъв е смисълът на животa?

Глад!!!

Коментари

1. edinman - поздрав за този анализ
23.11.2008 08:11

Днес не ми се четяха сериозни неща,исках да се порадвам на първият сняг.Събудих се и с едно хубаво настоение отидох до прозореца.Нямаше го !Беше се стопил-както илюзиите,че в Родината ни ще дойде нещо пречистващо или поне отварящо надеждите на хората да поживеят в една нормална страна.Контактите ми с повечето твои връстници не ме настроиха оптимистично,но виждам че съм бил в известна степен заблуден.